IRIS Papers (ISSN 2815-5394) 

Либерали срещу консерватори или гражданинът срещу „народа“

08-10-2018

 

Огнян Минчев

 

За Орбан ли си, сине майчин, или против него? А-а, значи си либерал – или не, значи си „консерва“. Ей такива ми ти повторения на „Бай Ганьо у Иречека“ се случиха по нашенско след като ЕП гласува резолюция срещу унгарския премиер и управлението на неговия кабинет. Впрочем, най-голям бой отнасят тези, които се опитват да заемат позиция „ем тъй – ем тъй“… Не желаят да подкрепят нито европейските левичари, нито десните популисти, Орбан включително. Тъй като се наместих от самото начало в тази съмнителна група по средата, ще рискувам да си изям докрай кьотека и от ляво, и от дясно. За мен има две по-важни разлики от това либерал ли си или „консерва“. Първо, демократ ли си или авторитарист? И второ, подкрепяш ли интегрирана Европа, или смяташ, че тя е само украшение на многообразните национализми, избуяващи наново навсякъде по Стария континент?

 

Преди няколко години унгарският премиер Виктор Орбан съобщи, че се отказва от либералната демокрация и ще гради нелиберална. Спорно е – все още – какво означава това. Доколкото разбирам, нелибералната демокрация ще бъде в служба на „народа“ и ще прекрати злоупотребите с „народа“ от страна на многообразни зложелатели, започвайки от Сорос и свършвайки с определени медии и магистрати. Има два възможни подхода към изграждането на политическата система на едно общество. Първият подход е от човека, от гражданина – към държавата. Човекът може да бъде приоритет на държавно строителство от различна гледна точка. За класическия либерал човекът е надарен с неотчуждаеми права, част от които доброволно отчуждава с цел създаване на минимална държава, бранеща границите на неговата свобода спрямо свободата на другите в обществото. За християндемократа човекът е Божието творение, на което е дадено да познае свободата на избора между добро и зло, да опредмети своята любов към ближния в грижа и подкрепа за другите и да създаде една държава, припознаваща и охраняваща свободата на своите граждани. За социалдемократа приоритет има общността на непривилигерованите, но без гаранциите за демократичните права и имунитети на гражданина, тази общност не може да бъде защитена срещу силните на деня. Така в държавното строителство вървим от човека, от гражданина – към институциите, производни на неговата воля и интереси.

 

Когато в основата на държавното строителство стои „народът“, основният проблем за решаване е кой и с какво право говори от името на народа. Хегел е казал, че „народ е това общо, което не знае какво иска“. Затова в историята кой ли не е говорил от името на народа – крале и патриарси, харизматици – религиозни и политически, лидери, превърнали се в диктатори … и т.н. („Народна Република България“ – помните ли?) Рисково начинание е кой ще завладее „микрофона на народа“, кой ще започне да говори от негово име. Затова, без да сме непременно симпатизанти на Сорос, на международните банкери, на либералните тарикати, ще се възпротивим на такъв тип политически режим, който говори от името на „народа“, независимо от това дали иска съветска власт или „нелиберална демокрация“. Защото и в Иран аятоласите практикуват демокрация – от строго нелиберален тип, между другото. Разделителната линия между либерали и консерватори не преминава през делението либерална срещу нелиберална демокрация. Консервативният демократ застава с не по-малко усърдие от либерала зад правото на гражданина да определя институциите на своята държава. Именно гражданската воля – а не „народът“ – е тази, която легитимно може да определи дали едно управление трябва да бъде по-консервативно, ориентирано към традиция, национална солидарност, духовна – религиозна идентичност, или да бъде по-светско, по-либерално, по-неангажирано към проблемите на идентичността и естествената солидарност. Гражданската воля трябва да реши дали една държава да бъде по-малка – а пазарът всемогъщ, или държавата да разполага с инструменти за стратегическо действие, които да коригират пазара в подкрепа на една или друга част от общността, в полза на един или друг публичен приоритет на общността. Тук вече чертаем границата между консервативния демократ, който мобилизира гражданите в подкрепа на своята визия за общността, и десния популист, който вика на помощ „народа“ за да може да си прави каквото си иска.

 

Вляво нещата не са принципно по-различни. Социалдемократът/левият либерал, които имат свои визии за човека и обществото са наистина демократи, ако признават правото на гражданина да произведе общността и да определи посоката, в която действат институциите на държавата. Комунистът, левият популист, тарикатът с вдигнат юмрук и пищов на задника не се интересуват от гражданина. Те апелират … да, да, към „народа“, към класата, към масата, към всичко, което лесно могат да обърнат в тълпа, за да я яхнат в посока да превземат обществото и държавата в полза на тяхната, собствената им левичарско – популистка власт. („Аз демокрацията я разбирам като народът да има за ядене“, казваше другарят Живков.) В тази категория са и множеството новопоявили се в епохата на постмодерна кресльовци в полза на „новите потиснати малцинства“. За тези кресльовци гражданинът в своето мнозинство е „ретроградна маса“, „бяло сексистко прасе“, „националист“, „християнски фундаменталист“ (т.е. – хрисиянин) и т.н. Положителните герои са тези, които са в девиация. Нищо лошо – хората са различни. И по пол, и по род, и по раса, и по култура, и по религия. Техните различия се отнасят до собствените им житейски избори и прояви, а общото между тях, което не зависи от малцинствените – общностните им специфики, е техният единен, универсален статут на граждани. Стратегиите на мултикултурния радикализъм е да се политизират различията, за да се торпилира единството на гражданската общност, да се потърсят враговете сред съгражданите, които „не са от нас“. Питайте, питайте политиците си – на гражданина ли служат, гражданската общност ли представляват, или се пъчат в полза на „народа“, на „онеправданите … вие ги избройте“ малцинства, крилца и перца на постмодерната вакханалия в услуга на хаоса и диктатурата на „коректността“. Коректност към кого, по точно…?

 

Ето там е разликата – между гражданина и „народа“, основната разлика. Питайте първо за нея, а след това търсете къде са либералите, консерваторите, зелените и червените, кафявите и хамелеоните – по-лесно ще ги намерите. Но хайде да се върнем у дома, в Европа, защото тя е в процес на преобразуване и – може би – на преосноваване. И в този процес трябва да различим тези, които смятат обединена Европа за основата на своето по-нататъшно развитие – национално, регионално, лично, от тези, които биха искали европейският проект да се самоограничи до „Европа на суверенните нации“. Не осъждам никого – всеки има право на избор. Британците, макар и с незначително малцинство избраха път извън обединена Европа. Други смятат за полезен един европейски проект, редуциран до безмитна зона и споразумение за свободна търговия. Трети искат нова дефиниция на Европа около нейните традиционни основания и идентичност, а не около абстрактно-глобалисткия модел на приютяване на всекиго отвсякъде в общността на Стария континент. Според мен интересът на България е в това, да имаме силна и федерална Европа в определени ключови направления на обществения живот – обща сигурност, добре охранявани външни граници, единна финансова и икономическа политика и политика на развитие, обща външнополитическа стратегия и проекция на международна сила. И същевременно подкрепям една по-децентрализирана в посока национален суверенитет Европа в областите на политиката на идентичността, културата, образованието, регионалното развитие и общностната солидарност. Затова не бих казал, че съм изцяло федералист – или пък суверенист. В днешния свят, особено ако си периферна държава като България, имаш нужда от силни съюзници и интегрирана общност – заслон срещу ветровете на глобалните трансформации. И имаш нужда от топлината на своето наследство, идентичност, родова история и общностна солидарност – в семейството, в общността, в националната общност.

 

Живеем във време на мащабни промени. Когато задуха вятърът на промяната, първата работа на тарикатите е да си сменят табелите. Преди има няма 30 години го живяхме този хаос на пренареждането. Спокойно – промяната, която идва е много по-дълбока и ще породи много по-голям хаос от този след края на комунизма. Затова е важно да знаем кои са тези опори, без които ще се удавим в урагана на промяната. Много са, различни са и за различните хора са различни. Според мен най-важната опора е всичко това, което осветява и освещава свободата на човека – на гражданина, на работещия човек, на вярващия човек, на стремящия се към себереализация човек, на оличностения човек. Внимавайте в изкушенията на табелите – сменят ги бързо, изкусно и тарикатски. За да ви поведат натам, накъдето вие нямате работа.



Great Power Europe

 

Alexander Politov

 

The expectation of a triumph of liberal democracy around the world and Kantian perpetual peace after the end of the Cold War turned out to be illusory. Instead of the end of history, we are witnessing the return of history - a world in which rivalry, threats and power politics are once again on the agenda in the changing configuration of the international system. The structural changes in the balance of power on the European continent and in the world call for redefinition of the international political identity and security system of the European Union, as well as of the way in which it conducts its foreign and security policy. In today′s world, neorealism, viewed as an “outmoded” theory, acquires again explanatory power about international politics.

 

The European Union is undoubtedly an important actor and norm-setter in international politics. It is a champion of multilateralism, liberal institutionalism and interdependence as a basis of international relations. However, its strategy lacks a realist component and understanding of the structural realist paradigm - a consequence of the predominantly liberal and constructivist foundations on which it is built. The unity of the European Union in the field of foreign policy is deeply undermined by the absence of common identity and common understanding of security, which makes it vulnerable to the structural pressures of the international system. The inability to assess objectively the structural factors that determine the policies of the major powers, and the inability to respond effectively to the structural imperatives of the changing distribution of power, poses security problems to the EU.

Read more... 17-10-2018
Обратима ли е кризата на доверие във властта

 

Огнян Минчев

 

Общественото мнение има право на строг контрол върху действията и бездействията на управляващите - независимо дали става дума за садистично убийство, претупан ремонт на централна градска част или продажба на огромен ТЕЦ за 3500 лева плюс бонус 30 милиона "студен резерв". Отблъскващи са истеричните реакции - от всички страни - по повод бруталното убийство на Виктория Маринова в Русе. Но тези реакции са израз не само на дегенерирали политически нрави и на хора, преследващи целите си без скрупули. На мястото на Бойко Борисов не бих бил толкова назидателен - въпреки нанесените му обиди. Защото най-важния извод от истеричната обществена среда по повод на жестокото убийство е дълбоката криза на доверие в институциите на държавата. Управляващите трябва да си дадат сметка за спиралата на разрастване на това обществено недоверие.

Read more... 11-10-2018
Европа като велика сила

Александър Политов

 

 Очакването за триумф на либералната демокрация в света и кантиански вечен мир след края на Студената война се оказа илюзорно. Вместо край на историята виждаме едно завръщане на историята – свят, в който съперничеството, заплахите и политиката на силата са отново на дневен ред в променящата се конфигурация на международната система. Структурните промени в баланса на силите на европейския континент и в света изискват предефиниране на международната политическа идентичност и системата за сигурност на Европейския съюз, както и на начина, по който той провежда своята външна политика и политика за сигурност. В днешния свят, считаният за „старомодна“ теория неореализъм отново придобива обяснителна сила за международната политика.

Read more... 05-10-2018
„Политиката на идентичността“ и нарастващото глобално неравенство

 

Огнян Минчев

 

„Политиката на идентичността“ – както отляво, така и отдясно – произвежда мощен ефект за прикриване на динамично нарастващите неравенства между хората в повечето общества на съвременния свят. През 70-те – 80-те години на 20 век на Запад се осъществи неоконсервативната революция срещу социалната държава и нейната преразпределителна функция в националните общества. Динамиката на неоконсервативната революция се осигуряваше не толкова от ситуационната криза на „държавата на благоденствието“, колкото от набралия сила процес на глобализация, чиито актьори имаха потребност да се разправят с ограниченията на националната макроикономическа регулация. Краят на кейнсианската регулативна система на национално ниво сложи началото на неограничения от каквито и да е отговорности глобален „свободен пазар“. Неоконсервативната революция (включваща нови дефиниции на държавата, на морала и на обществените отношения като цяло) постави началото на неолибералната хегемония в разбирането и практикуването на икономическия живот – чрез възраждане на легитимността на т.нар. напълно „свободен пазар“.

Read more... 04-10-2018
Българското правителство и казусът „Орбан“: дали е толкова просто да вземем страна?

 

Огнян Минчев

 

С какви аргументи българското правителство ще подкрепи Орбан срещу процедурата по чл. 7? Общите съображения, свързани със „суверенитета на Унгария“, които сподели вицепремиерът Каракачанов няма да свършат работа. При влизането в ЕС всяка държава доброволно се разделя с точно определени части и аспекти на своя суверенитет. ЕС – за разлика от НАТО, ООН и повечето други международни организации – предполага и изисква този отказ от суверенитет. За да подкрепи еднозначно Орбан, българското правителство следва да уточни кои аспекти от доклада за активиране на чл. 7 срещу Унгария не съответстват на поетите ангажименти от Будапеща за предоставяне на съюза на част от своя суверенитет. Възможно е част от обвиненията срещу Будапеща в доклада да подлежат на оспорване, доколкото политическите критерии за членство в ЕС могат да бъдат обект и на определена интерпретация. Трябва да се конкретизира за кои елементи на доклада става дума и каква е интерпретацията на българското правителство по тях.

 

Read more... 03-10-2018
България – на страната на Орбан или на страната на Брюксел?

 

Огнян Минчев

 

Независимо от това дали начело на българското правителство е Бойко Борисов или някой друг, българският национален интерес не предполага да заемем позиция категорично в полза на Орбан и новите консерватори на Европа, или в подкрепа на Макрон, Меркел и силите на либералното статукво в Европа. Българската позиция трябва да бъде балансирана и да обръща внимание на нюансите в развитието на този, все по-очевидно дългосрочен конфликт. България има общ интерес не само с Унгария, но и с другите централно и източноевропейски страни в нежеланието си да приеме големи групи от мигранти, третирани от големите европейски страни като бежанци. Преразпределението на мигрантите по квоти – каквото изискване имат лидерите на Германия, Франция и на ЕК – означава задължение за България да приеме на първо време 60 000 души, а след това да поема квота от новите мигрантски потоци, добрали се до европейска територия.

Read more... 02-10-2018
Ерозия на статуквото?

 

Огнян Минчев

 

Едно статукво има хегемония тогава, когато основните му постулати се подразбират – стават труизми и не подлежат на проблематизиране. Обратно, статуквото се разклаща тогава, когато все по-успешно се оспорва неговата разумност и неговата целесъобразност с оглед интересите на обществото, което то владее. В моя живот съм бил два пъти свидетел на ерозията на статуквото. Тази ерозия е състояние, в което статуквото все още разполага със социалната и политическата власт, но вече не разполага с идейната хегемония и контрол върху обществото. Първият път когато преживях това бе през 70-те и 80-те години, когато комунизмът бе все още страшен с репресивността си режим, но вече унизително безпомощен да убеди когото и да било, че неговите постулати създават – дори и в перспектива – един по-добър свят. Втората ерозия на статуквото тече днес пред моите – пред нашите очи. Това е ерозията на постмодерния либерализъм като специфична идеология и култура на радикално глобализиращата се общност, нетърпелива да излезе от ограниченията на нацията, държавата, религията и логиката на един свят, доминиран от „арогантни бели мъже“.

Read more... 01-10-2018