IRIS Papers (ISSN 2815-5394) 

Европа като велика сила

05-10-2018

 

Александър Политов


 Очакването за триумф на либералната демокрация в света и кантиански вечен мир след края на Студената война се оказа илюзорно. Вместо край на историята виждаме едно завръщане на историята – свят, в който съперничеството, заплахите и политиката на силата са отново на дневен ред в променящата се конфигурация на международната система. Структурните промени в баланса на силите на европейския континент и в света изискват предефиниране на международната политическа идентичност и системата за сигурност на Европейския съюз, както и на начина, по който той провежда своята външна политика и политика за сигурност. В днешния свят, считаният за „старомодна“ теория неореализъм отново придобива обяснителна сила за международната политика.


Европейският съюз несъмнено е важен актьор и нормотворец в международната политика. Той е защитник на мултилатерализма, либералния институционализъм и взаимозависимостта като основа на международните отношения. В неговата стратегия обаче липсва реалистичен елемент - следствие от преобладаващите либерални и конструктивистки основи, върху които е изграден той, както и на липсата на разбиране на структурната реалистка парадигма. Единството на Европейския съюз в сферата на външната политика е дълбоко подкопано от липсата на обща идентичност и общо разбиране за сигурността, което го прави уязвим за структурния натиск на международната система. Неспособността да се оценят обективно структурните фактори, които са определящи за политиката на големите сили, както и неспособността за ефективен отговор на структурните императиви, произтичащи от променящия се баланс на силите, поставя пред ЕС проблеми в сигурността.


Светът се трансформира от еднополюсен към многополюсен глобален ред, в който структурата на международната система трябва да бъде адаптирана в съответствие с интересите и амбициите на основните участници. В европейското пространство за сигурност за влияние се конкурират Европейският съюз, Русия и Турция. Ревизионистична Русия се стреми да се върне на световната сцена с методите на геополитиката и демонстрацията на военна сила. Автократична Турция, макар и силно обвързана икономически с ЕС, също има амбиции за по-сериозно регионално влияние, особено в нестабилната част на Балканите. САЩ са фокусирани върху Близкия изток и Източна Азия, като според някои анализатори Европа се нарежда на едва на трето място по важност за американските интереси. Китай, въпреки че не е пряк играч в структурата на европейската сигурност, се стреми да се превърне в незаменим фактор в международните отношения посредством глобално икономическо влияние, което ще има сериозни последици за световния баланс на силите, като според някои изследователи Китай дори ще измести САЩ от хегемонната му позиция. На много места в света демокрацията е в отстъпление, а държави с автократични режими се радват на увеличаващо се международно влияние и сила.


При такава конфигурация на силите в Европа и в света, за да стане по-ефективен участник в международната политика, Европейският съюз трябва да започне да действа като унитарен актьор, който има способности да се справя сам със заплахите, пред които е изправен, и да упражнява сила в международната система. За да постигне това, ЕС трябва да следва политика на дефанзивен реализъм, която да бъде вградена в една предефинирана, дългосрочна глобална стратегия, гарантираща сигурността на страните членки и техните граждани.

 

Главното допускане на структурния реализъм или неореализма е, че международната система е анархична (в смисъл, че няма по-висша власт над държавите) и че държавите са унитарни, рационални актьори в световната политика. Тъй като не са сигурни в намеренията на другите и са изправени пред постоянна дилема за своята сигурност, основната цел на държавите в системата на анархия е да осигурят своето оцеляване и сигурност посредством политика за самопомощ и установяване на баланс на силите, за да се запази редът в системата. Сигурността се постига или чрез увеличаване на техните способности за отбрана и баланс на силите (дефанзивен реализъм), или чрез агресивно увеличаване на потенциала им за упражняване на сила и установяване на доминация и хегемония (офанзивен реализъм). С цел да се запази структурното равновесие в международната система, държавите влизат в различни съюзнически коалиции (валидно и на регионално равнище).


Някои по-важни индикатори за относителната сила на държавите, които играят роля при провеждането на реалистка политика, са военните сили, икономиката, природните богатства, броят и демографската структура на населението. Интервениращи фактори, които произтичат от вътрешнополитически съображения, бюрократични ограничения, обществено мнение, интереси, идеологии, исторически опит, както и непредвидени събитията и последици, могат да променят структурните причинно-следствени връзки и връзките между структурните компоненти, да ограничат реалистичната преценка и да доведат до подоптимални резултати при формирането на външната политика на държавите.


Изхождайки от тази теоретична основа, Европейския съюз не би трябвало да е прекалено зависим само от една сила като съюзник или партньор, тъй като колебанията в решимостта или ангажираността на тази единствена сила може да застраши европейската сигурност. Рисковете и опасностите от свръхзависимост могат да бъдат намалени, ако Европейският съюз развие свои собствени отбранителни способности, които ще му дадат възможност, ако е необходимо, да разчита на собствения си капацитет да гарантира структурното равновесие на сигурността в международната система.


Тук могат да се направят две основни допускания. Първо, за да бъде конкурентен на международната сцена, ЕС трябва да придобие идентичност на велика сила и характеристики на унитарен актьор в международните отношения, който развива свои военни способности и може да упражнява сила. Второ, структурният натиск и външните влияния на международната система, външните заплахи и развития в регионален и глобален контекст, могат да имат консолидиращ и катализиращ ефект върху задълбочаването на европейската интеграция в сферата на външната политика, сигурността и отбраната.


Две опасности за Европейския съюз могат да произтекат от променящия се баланс на силите в международната система. Първо, това е разломът в самия Запад, следствие от намаляването на ангажираността на Съединените щати като участник в инфраструктурата на сигурността в Европа, както и от вътрешнополитически тенденции в геополитически значимите демократични държави. Това може да доведе до засилена конкуренция между ЕС и САЩ, въпреки че тази конкуренция ще бъде ограничена от техните демократични системи. Второ, подкопаването на единството и сближаването в рамките на Европейския съюз и на развитието на паневропейска идентичност в сферата на външната политика и сигурността може да доведе до тяхната ренационализация.


Единството на Европейския съюз, неговата международна идентичност и развиването на способности за упражняване на сила трябва да се разглеждат както от политиците, така и от гражданите, като инструмент за неговата сигурност. Това е стратегически актив за относително малките страни членки, които, ако бъдат разединени, лесно ще се превърнат в обект на заплахи от стремящи се към хегемония и влияние актьори в международната система. Потенциалната опасност от ренационализация в сферата на международните отношения и сигурността е, че това ще доведе до по-голяма фрагментация на външните политики и интересите на отделните страни, с което ще се увеличи анархията в международната система, ще се засили съперничеството и дилемата за сигурност. Тази фрагментация на политиката би могла да се задълбочи още повече под влиянието на външни фактори, като намеса на Русия в работите на ЕС, или чрез заобикаляне на европейските институции и сключване на двустранни споразумения с отделни държави членки по въпроси на международната сигурност, енергетиката, икономиката и т.н. Относително малките и по-слаби държави членки могат да станат лидери в световната политика само през институциите на Европейския съюз. В сферата на външната сигурност, интересите на страните членки би следвало да съвпадат ако се следва структурната логика и не са повлияни от различни интервениращи фактори.


Натискът на международната политическа система на теория би трябвало да даде центростремителни стимули към по-голямо сближаване, дори федерализация, на ЕС в областта на външната политика и политиката за сигурност, така че да се впише по-пълно в понятието за унитарен актьор. За да успокои европейските елити и граждани, които са за Европа на нациите, ЕС трябва едновременно с това да остави политиките в областта на националната култура, традицията, историята и образованието в компетенциите на националните правителства, като по този начин установи баланс между федерализъм и междуправителственост, т.е. между по-задълбочена политическа интеграция във външната политика и сигурността и по-голяма отговорност на националните правителства в други сфери на компетентност, които да останат предимно национални.


За да има тежест в глобалната политика и да увеличи сигурността си, Европейският съюз трябва да развие своя собствена ядрена способност за втори удар, за да може ефективно да балансира срещу ядрения потенциал на други велики сили. Това ще предизвика както вътрешна, така и външна опозиция. Налице е и морален аргумент срещу евентуална програма на ЕС за развиване на ядрен възпиращ потенциал. Стратегическата структурна логика на ядреното възпиране сред големите сили обаче е валидна днес, както беше през Студената война. Големите ядрени сили имат капацитет за втори удар, което прави цената от ядрена атака много висока, затова и война между великите сили изглежда невъзможна. (Натискане на ядрения бутон може да стане ако някоя от страните е управлявана от лидери с психологически характеристики, които отиват отвъд рационалността, или ако ядреният баланс се промени, вследствие на някакъв технологичен пробив, който да даде предимство на една от страните и, съответно, мотив за изпреварващ удар преди прозорецът на възможностите да се е затворил. Вероятността това да се случи е хипотетична.)


Различни изследвания, използващи различни методологии, стигат до подобно заключение: ядрените оръжия повишават цената и по този начин намаляват вероятността от война между големите сили, особено в случаите на ядрена симетрия (когато и двете страни в конфликта са ядрени държави). Решението за изграждане на собствен ядрен арсенал би могло да бъде разглеждано като навлизане в надпревара в ядрено въоръжаване, но основната цел на основаващата се на дефанзивен реализъм политика трябва да бъде постигането на относителен ядрен баланс сред глобалните сили. Ядрените оръжия обаче не изключват милитаризирани спорове и кризи на по-ниски нива на конфликт, например при ядрена асиметрия (когато само една от страните в конфликта притежава ядрени оръжия), което изисква паралелното развиване на конвенционални военни способности, с които да се балансират конвенционалните сили на други основни играчи в регионалната и международната система за сигурност.


Развиването на способности за втори ядрен удар е необходима възпираща мярка, но представлява морална дилема, тъй като не отговаря на ценностите, върху които е изграден Европейският съюз, както и на усилията за неразпространение на ядрените оръжия. За да се избегне тази дилема, ЕС може да надгради френската ядрена програма на общоевропейско ниво, като нейно продължение за ефективно възпиране и постигане на относителен дефанзивен баланс (тук много ще липсва потенциалът на Великобритания след излизането й от Съюза).


За да стане ЕС ефективен участник в отстояването на общоевропейските интереси в международните отношения, при един реалистичен подход към формирането на общата външна политика и политика на сигурност, той следва да се въздържа от свръхморалност, да взема предвид структурните ограничения на международната анархия в един плуралистичен свят и наличието на конкурентни интереси. Това не означава, че Съюзът трябва да се откаже от дипломацията, мултилатерализма и действията в рамките на международните организации и международното право, а да допълни способностите си с един от най-важните инструменти – капацитет за ефективно възпиране и упражняване на сила - за да може да действа по целия спектър на регионалната и глобалната политика.


Разбира се, както всеки подход, този също има своите ограничения. Основната международна последица от такъв подход би била, че с него се засилва дилемата за сигурност у други актьори в международната система. Според дилемата на сигурността, както силата, така и слабостта, могат да бъдат провокативни за други държави, с което се нарушава балансът на международната сигурност. Ако един актьор е твърде слаб, заплахите могат да дойдат от агресор, който вярва, че силите на статуквото са слаби в потенциалните им възможности или решителност. От друга страна, ако дадена държава е твърде силна, това може да се разглежда като провокативен сигнал, защото нейните защитни способности могат да бъдат разглеждани като заплаха за други държави. С изпращането на правилните сигнали, обаче, и установяването на баланс на силите системата може да достигне състояние на относително равновесие и мир между великите сили.


Тъй като Европа бавно се пробужда от постмодерната си дрямка и заблуда, че може да формира света по свой образ и подобие, Европейският съюз следва да предефинира своята глобална стратегия, като отчита влиянието на структурните фактори на международната система. В нея трябва да се използват всички налични елементи и инструменти на външната политика и международните отношения, за да се гарантира нейната сигурност и международно влияние, която да бъде приета от всички държави-членки. Тя е необходимо да изхожда от текущото състояние на (пре)разпределение и баланс на силите в регионален и световен мащаб, като разшири способностите си за възпиране и упражняване на сила, следвайки няколко взаимосвързани стъпки, за да постигне статута на велика сила, която може ефективно да проектира сигурност за своите страни членки. Някои препоръки за политиките, които ще доведат до изграждането на цялостна глобална стратегия, включват:

а) Развиване на собствена ядрена програма за дефанзивни цели – стратегически и тактически ядрени оръжия и ядрени отбранителни системи. Това ще гарантира относителното равновесие на ядрените оръжия и ядрените отбранителни системи с други световни сили, следвайки логиката на ядреното възпиране.

б) Изграждане и развиване на конвенционални сили под единно командване и създаване на обща европейска армия, която може да проектира сила;

Две неща са особено важни за отбелязване във връзка с последната точка: 1) да не се допусне дезинтеграция на западното пространство от демократични държави и 2) да се предотврати съюз между Русия и Китай, какъвто би могъл да се създаде за постигане на равновесие със Запада. Такова равновесие обаче по-скоро би осигурило траен мир, а съперничеството между двата блока ще се проявява в по-ниски нива на конфликт или в сферата на икономиката.


Както беше отбелязано, ЕС има инструментална стойност за сигурността на своите държави членки. Никоя от тях днес, особено малките страни, няма способностите сама да бъде регионален или глобален играч на международната сцена, което би ги направило обект на интереси и влияние от страна на големите сили. Страните членки могат да постигнат международно присъствие само колективно, но не просто като съюз, а като унитарен актьор, демократична империя с обща международна идентичност, която може да бъде постигната само чрез по-задълбочена политическа интеграция на ЕС в сферата на сигурността. Европа като велика сила ще има повече лостове за водене на преговори и оказване на дипломатическо влияние в регионалната и глобалната политика. Едно нещо, обаче, трябва да е ясно: Европейският съюз трябва да избягва рефлекса за имперско разпростиране извън зоните на неговия интерес и да разчита предимно на установяване на баланс на силите в собствения си регион.


За отбелязване е, че този анализ се основава изключително на системни фактори като независими променливи според разбирането на неореалистката теория и не се фокусира върху либералното разбиране за сътрудничество и институционализиране на отношенията между участниците в глобалните взаимоотношения. Това не означава, че сътрудничеството е невъзможно; сътрудничеството и международните институции несъмнено могат да смекчат последиците и опасностите, произтичащи от международната анархия, но не и да ги премахнат напълно.


Да се случи такъв преход в стратегическото позициониране на Европейския съюз няма да е лесно и ще срещне опозиция от морален, нормативен и политически характер. Разполагането на ядрени оръжия и защитни системи в държавите членки също няма да е политически безпроблемно. Това ще бележи в голяма степен политическия процес в ЕС и страните членки, като вероятно ще доведе до вътрешна институционална реформа и политизация – повече конкуренция в европейската партийна система (изградена от картелни пан-европейски партии), политически и изборен процес, наподобяващ този в националните държави, избор на Европейската комисия на базата на мнозинства от предизборни или следизборни коалиции, и не на последно място – ще създаде поле на политически сблъсък за структуриране на предпочитанията на избирателите по отношение на външната политика и сигурността.


В обобщение трябва да се отбележи, че една от най-важните характеристики на организирания живот, независимо дали е биологичен организъм или социално-политическа институция, е неговата адаптивност - способността да се адаптира към външно влияние, за да гарантира оцеляването си в отговор на промените във външната среда. За да бъде по-конкурентен в световната политика, Европейският съюз трябва да се адаптира към външния натиск и влиянията на международната политическа система в отговор на структурните промени, новия баланс на силите и поляризацията, които формират реда в тази система, като по този начин гарантира своята дългосрочна сигурност и оцеляване като демократичен политически съюз, независимо дали е империя, федерация, конфедерация или междуправителствена организация. Тази адаптация преминава през необходимото приемане на идентичност на велика сила и военен капацитет, съизмерими с този статут. По този начин ще се гарантира сигурността и оцеляването не само на политическата общност, но и на демокрацията и живота на гражданите от преки външни заплахи. Ако не се справи с тази задача, ЕС може да допринесе за нестабилност в структурата на сигурността на европейския континент, а оттам да катализира процеси на политически упадък, засилване на антидемократичните тенденции и дезинтеграция.


В крайна сметка свободата, демокрацията, върховенството на закона, правата на човека, традициите и начина на живот следва не само да бъдат насърчавани, но и съхранявани; в противен случай могъщи автократични държави с ревизионистичен и експанзионистичен дневен ред може да ги отнемат. За да се защитят тези основни ценности в рамките на ЕС, той трябва да гарантира и засилва външната си сигурността като поддържа баланса на силите на европейския континент и в света.



Great Power Europe

 

Alexander Politov

 

The expectation of a triumph of liberal democracy around the world and Kantian perpetual peace after the end of the Cold War turned out to be illusory. Instead of the end of history, we are witnessing the return of history - a world in which rivalry, threats and power politics are once again on the agenda in the changing configuration of the international system. The structural changes in the balance of power on the European continent and in the world call for redefinition of the international political identity and security system of the European Union, as well as of the way in which it conducts its foreign and security policy. In today′s world, neorealism, viewed as an “outmoded” theory, acquires again explanatory power about international politics.

 

The European Union is undoubtedly an important actor and norm-setter in international politics. It is a champion of multilateralism, liberal institutionalism and interdependence as a basis of international relations. However, its strategy lacks a realist component and understanding of the structural realist paradigm - a consequence of the predominantly liberal and constructivist foundations on which it is built. The unity of the European Union in the field of foreign policy is deeply undermined by the absence of common identity and common understanding of security, which makes it vulnerable to the structural pressures of the international system. The inability to assess objectively the structural factors that determine the policies of the major powers, and the inability to respond effectively to the structural imperatives of the changing distribution of power, poses security problems to the EU.

Read more... 17-10-2018
Обратима ли е кризата на доверие във властта

 

Огнян Минчев

 

Общественото мнение има право на строг контрол върху действията и бездействията на управляващите - независимо дали става дума за садистично убийство, претупан ремонт на централна градска част или продажба на огромен ТЕЦ за 3500 лева плюс бонус 30 милиона "студен резерв". Отблъскващи са истеричните реакции - от всички страни - по повод бруталното убийство на Виктория Маринова в Русе. Но тези реакции са израз не само на дегенерирали политически нрави и на хора, преследващи целите си без скрупули. На мястото на Бойко Борисов не бих бил толкова назидателен - въпреки нанесените му обиди. Защото най-важния извод от истеричната обществена среда по повод на жестокото убийство е дълбоката криза на доверие в институциите на държавата. Управляващите трябва да си дадат сметка за спиралата на разрастване на това обществено недоверие.

Read more... 11-10-2018
Либерали срещу консерватори или гражданинът срещу „народа“

 

Огнян Минчев

 

За Орбан ли си, сине майчин, или против него? А-а, значи си либерал – или не, значи си „консерва“. Ей такива ми ти повторения на „Бай Ганьо у Иречека“ се случиха по нашенско след като ЕП гласува резолюция срещу унгарския премиер и управлението на неговия кабинет. Впрочем, най-голям бой отнасят тези, които се опитват да заемат позиция „ем тъй – ем тъй“… Не желаят да подкрепят нито европейските левичари, нито десните популисти, Орбан включително. Тъй като се наместих от самото начало в тази съмнителна група по средата, ще рискувам да си изям докрай кьотека и от ляво, и от дясно. За мен има две по-важни разлики от това либерал ли си или „консерва“. Първо, демократ ли си или авторитарист? И второ, подкрепяш ли интегрирана Европа, или смяташ, че тя е само украшение на многообразните национализми, избуяващи наново навсякъде по Стария континент?

Read more... 08-10-2018
„Политиката на идентичността“ и нарастващото глобално неравенство

 

Огнян Минчев

 

„Политиката на идентичността“ – както отляво, така и отдясно – произвежда мощен ефект за прикриване на динамично нарастващите неравенства между хората в повечето общества на съвременния свят. През 70-те – 80-те години на 20 век на Запад се осъществи неоконсервативната революция срещу социалната държава и нейната преразпределителна функция в националните общества. Динамиката на неоконсервативната революция се осигуряваше не толкова от ситуационната криза на „държавата на благоденствието“, колкото от набралия сила процес на глобализация, чиито актьори имаха потребност да се разправят с ограниченията на националната макроикономическа регулация. Краят на кейнсианската регулативна система на национално ниво сложи началото на неограничения от каквито и да е отговорности глобален „свободен пазар“. Неоконсервативната революция (включваща нови дефиниции на държавата, на морала и на обществените отношения като цяло) постави началото на неолибералната хегемония в разбирането и практикуването на икономическия живот – чрез възраждане на легитимността на т.нар. напълно „свободен пазар“.

Read more... 04-10-2018
Българското правителство и казусът „Орбан“: дали е толкова просто да вземем страна?

 

Огнян Минчев

 

С какви аргументи българското правителство ще подкрепи Орбан срещу процедурата по чл. 7? Общите съображения, свързани със „суверенитета на Унгария“, които сподели вицепремиерът Каракачанов няма да свършат работа. При влизането в ЕС всяка държава доброволно се разделя с точно определени части и аспекти на своя суверенитет. ЕС – за разлика от НАТО, ООН и повечето други международни организации – предполага и изисква този отказ от суверенитет. За да подкрепи еднозначно Орбан, българското правителство следва да уточни кои аспекти от доклада за активиране на чл. 7 срещу Унгария не съответстват на поетите ангажименти от Будапеща за предоставяне на съюза на част от своя суверенитет. Възможно е част от обвиненията срещу Будапеща в доклада да подлежат на оспорване, доколкото политическите критерии за членство в ЕС могат да бъдат обект и на определена интерпретация. Трябва да се конкретизира за кои елементи на доклада става дума и каква е интерпретацията на българското правителство по тях.

 

Read more... 03-10-2018
България – на страната на Орбан или на страната на Брюксел?

 

Огнян Минчев

 

Независимо от това дали начело на българското правителство е Бойко Борисов или някой друг, българският национален интерес не предполага да заемем позиция категорично в полза на Орбан и новите консерватори на Европа, или в подкрепа на Макрон, Меркел и силите на либералното статукво в Европа. Българската позиция трябва да бъде балансирана и да обръща внимание на нюансите в развитието на този, все по-очевидно дългосрочен конфликт. България има общ интерес не само с Унгария, но и с другите централно и източноевропейски страни в нежеланието си да приеме големи групи от мигранти, третирани от големите европейски страни като бежанци. Преразпределението на мигрантите по квоти – каквото изискване имат лидерите на Германия, Франция и на ЕК – означава задължение за България да приеме на първо време 60 000 души, а след това да поема квота от новите мигрантски потоци, добрали се до европейска територия.

Read more... 02-10-2018
Ерозия на статуквото?

 

Огнян Минчев

 

Едно статукво има хегемония тогава, когато основните му постулати се подразбират – стават труизми и не подлежат на проблематизиране. Обратно, статуквото се разклаща тогава, когато все по-успешно се оспорва неговата разумност и неговата целесъобразност с оглед интересите на обществото, което то владее. В моя живот съм бил два пъти свидетел на ерозията на статуквото. Тази ерозия е състояние, в което статуквото все още разполага със социалната и политическата власт, но вече не разполага с идейната хегемония и контрол върху обществото. Първият път когато преживях това бе през 70-те и 80-те години, когато комунизмът бе все още страшен с репресивността си режим, но вече унизително безпомощен да убеди когото и да било, че неговите постулати създават – дори и в перспектива – един по-добър свят. Втората ерозия на статуквото тече днес пред моите – пред нашите очи. Това е ерозията на постмодерния либерализъм като специфична идеология и култура на радикално глобализиращата се общност, нетърпелива да излезе от ограниченията на нацията, държавата, религията и логиката на един свят, доминиран от „арогантни бели мъже“.

Read more... 01-10-2018