IRIS Papers (ISSN 2815-5394) 

Ерозия на статуквото?

01-10-2018

 

Огнян Минчев

 

Едно статукво има хегемония тогава, когато основните му постулати се подразбират – стават труизми и не подлежат на проблематизиране. Обратно, статуквото се разклаща тогава, когато все по-успешно се оспорва неговата разумност и неговата целесъобразност с оглед интересите на обществото, което то владее. В моя живот съм бил два пъти свидетел на ерозията на статуквото. Тази ерозия е състояние, в което статуквото все още разполага със социалната и политическата власт, но вече не разполага с идейната хегемония и контрол върху обществото. Първият път когато преживях това бе през 70-те и 80-те години, когато комунизмът бе все още страшен с репресивността си режим, но вече унизително безпомощен да убеди когото и да било, че неговите постулати създават – дори и в перспектива – един по-добър свят. Втората ерозия на статуквото тече днес пред моите – пред нашите очи. Това е ерозията на постмодерния либерализъм като специфична идеология и култура на радикално глобализиращата се общност, нетърпелива да излезе от ограниченията на нацията, държавата, религията и логиката на един свят, доминиран от „арогантни бели мъже“.

 

За съжаление, ерозията на едно статукво – независимо дали то ни харесва или не – не е ни най-малко гаранция за едно по-добро бъдеще. Когато ерозира идейната легитимност на комунизма, всички ние повярвахме на собствената си утопична представа за това, което зад бодливата тел изглеждаще да живее напълно щастливо и се наричаше „Запада“. Затова напълно повярвахме на елитите от Запад, които след рухването на Стената ни посъветваха как да преустроим собственото си общество. Внесохме подобно на конфекция – ширпотреба модерните идейни течения на времето: Неолиберализмът като идеология на неограничения пазар. Съветите за нашата икономическа реформа звучаха така – пускаш невидимата ръка на пазара, изграждаш институциите на пазара и ограничаваш държавата да не се меси твърде много, защото е лош стопанин. Теорията за демократизацията без „демодираната“ теория на модернизацията. Демократизираш системата – изграждаш представителни институции, свободни избори и гаранции за правата на гражданите. Направихте ли го? Е, сега вече сте ОК! Малко по-късно видяхме, че набързо навлечените модни дрехи на идеологическата конфекция ни стояха малко странно и не вършеха достатъчно добре своята работа – да ни прикриват голотата, да ни топлят и да ни красят. Но корекциите върху вече облечената конфекция ставаха все по-трудни, след като в процепите на недогледаните реформи бързичко се намъкнаха мафиотите от бившите комунистически тайни служби, взеха собствеността ни, превърнаха пазара в джунгла, а демокрацията ни в отблъскващо тържище за купуване на гласове. Невидимата ръка на пазара се бе превърнала във видимия юмрук на мафията, а представителната демокрация се бе превърнала в инструмент за олигархично управление. Може би затова 2-3 десетилетия по-късно народите на източна Европа по-бързо от западните си съседи започнаха да се бунтуват срещу приетите на доверие ортодоксии на неолиберализма и постмодерния либерализъм.

 

И днес заедно с нарастващи общности от запада на Европа все по-масово подкрепят едина нова алтернатива на статуквото, която себе си нарича консервативна, а враговете й назовават популистка. Има много хора с демократични възгледи, които се плашат от този бунт, който считат за увертюра към един нов авторитаризъм. Може и да са прави – ще видим. Мен ме плаши преди всичко нещо друго – плаши ме същата лекомислена решителност, с която сме готови да се изправим срещу пазарния фундаментализъм и „мултикултурализма“, развявайки знамена на нещо старо, което не познаваме добре, и което възраждаме по същия конфекционен начин, по който приехме ортодоксията на нео-и постмодерния либерализъм преди 30 и повече години. Въодушевяваме се от критиките към статуквото, но не сме сигурни какво ново статукво искаме и – още по-важно – как да стигнем до него. Консервтизъм – много добре! Чий консерватизъм? На лидера на световното консервативно движение Владимир Путин, бодро носещ идейните патерици на Александър Дугин? Възраждане на християнската традиция – отлично! Заедно с клерикализма, или (засега) без него? Европа на нациите – добре дошла! На кои нации – на тези, които израстнаха в битки помежду си и в доказване на своята изключителност, или тези, които вярват в своята съвместимост и своето единство – културно, стопанско и политическо. Въпросите се трупат. Алтернативата на статуквото вече измина един немалък път на самолегитимация срещу очевидностите на либералната хегемония. От тук нататък значение ще има преди всичко способността й да дава отговори, а не само и единствено да задава въпроси.



Great Power Europe

 

Alexander Politov

 

The expectation of a triumph of liberal democracy around the world and Kantian perpetual peace after the end of the Cold War turned out to be illusory. Instead of the end of history, we are witnessing the return of history - a world in which rivalry, threats and power politics are once again on the agenda in the changing configuration of the international system. The structural changes in the balance of power on the European continent and in the world call for redefinition of the international political identity and security system of the European Union, as well as of the way in which it conducts its foreign and security policy. In today′s world, neorealism, viewed as an “outmoded” theory, acquires again explanatory power about international politics.

 

The European Union is undoubtedly an important actor and norm-setter in international politics. It is a champion of multilateralism, liberal institutionalism and interdependence as a basis of international relations. However, its strategy lacks a realist component and understanding of the structural realist paradigm - a consequence of the predominantly liberal and constructivist foundations on which it is built. The unity of the European Union in the field of foreign policy is deeply undermined by the absence of common identity and common understanding of security, which makes it vulnerable to the structural pressures of the international system. The inability to assess objectively the structural factors that determine the policies of the major powers, and the inability to respond effectively to the structural imperatives of the changing distribution of power, poses security problems to the EU.

Read more... 17-10-2018
Обратима ли е кризата на доверие във властта

 

Огнян Минчев

 

Общественото мнение има право на строг контрол върху действията и бездействията на управляващите - независимо дали става дума за садистично убийство, претупан ремонт на централна градска част или продажба на огромен ТЕЦ за 3500 лева плюс бонус 30 милиона "студен резерв". Отблъскващи са истеричните реакции - от всички страни - по повод бруталното убийство на Виктория Маринова в Русе. Но тези реакции са израз не само на дегенерирали политически нрави и на хора, преследващи целите си без скрупули. На мястото на Бойко Борисов не бих бил толкова назидателен - въпреки нанесените му обиди. Защото най-важния извод от истеричната обществена среда по повод на жестокото убийство е дълбоката криза на доверие в институциите на държавата. Управляващите трябва да си дадат сметка за спиралата на разрастване на това обществено недоверие.

Read more... 11-10-2018
Либерали срещу консерватори или гражданинът срещу „народа“

 

Огнян Минчев

 

За Орбан ли си, сине майчин, или против него? А-а, значи си либерал – или не, значи си „консерва“. Ей такива ми ти повторения на „Бай Ганьо у Иречека“ се случиха по нашенско след като ЕП гласува резолюция срещу унгарския премиер и управлението на неговия кабинет. Впрочем, най-голям бой отнасят тези, които се опитват да заемат позиция „ем тъй – ем тъй“… Не желаят да подкрепят нито европейските левичари, нито десните популисти, Орбан включително. Тъй като се наместих от самото начало в тази съмнителна група по средата, ще рискувам да си изям докрай кьотека и от ляво, и от дясно. За мен има две по-важни разлики от това либерал ли си или „консерва“. Първо, демократ ли си или авторитарист? И второ, подкрепяш ли интегрирана Европа, или смяташ, че тя е само украшение на многообразните национализми, избуяващи наново навсякъде по Стария континент?

Read more... 08-10-2018
Европа като велика сила

Александър Политов

 

 Очакването за триумф на либералната демокрация в света и кантиански вечен мир след края на Студената война се оказа илюзорно. Вместо край на историята виждаме едно завръщане на историята – свят, в който съперничеството, заплахите и политиката на силата са отново на дневен ред в променящата се конфигурация на международната система. Структурните промени в баланса на силите на европейския континент и в света изискват предефиниране на международната политическа идентичност и системата за сигурност на Европейския съюз, както и на начина, по който той провежда своята външна политика и политика за сигурност. В днешния свят, считаният за „старомодна“ теория неореализъм отново придобива обяснителна сила за международната политика.

Read more... 05-10-2018
„Политиката на идентичността“ и нарастващото глобално неравенство

 

Огнян Минчев

 

„Политиката на идентичността“ – както отляво, така и отдясно – произвежда мощен ефект за прикриване на динамично нарастващите неравенства между хората в повечето общества на съвременния свят. През 70-те – 80-те години на 20 век на Запад се осъществи неоконсервативната революция срещу социалната държава и нейната преразпределителна функция в националните общества. Динамиката на неоконсервативната революция се осигуряваше не толкова от ситуационната криза на „държавата на благоденствието“, колкото от набралия сила процес на глобализация, чиито актьори имаха потребност да се разправят с ограниченията на националната макроикономическа регулация. Краят на кейнсианската регулативна система на национално ниво сложи началото на неограничения от каквито и да е отговорности глобален „свободен пазар“. Неоконсервативната революция (включваща нови дефиниции на държавата, на морала и на обществените отношения като цяло) постави началото на неолибералната хегемония в разбирането и практикуването на икономическия живот – чрез възраждане на легитимността на т.нар. напълно „свободен пазар“.

Read more... 04-10-2018
Българското правителство и казусът „Орбан“: дали е толкова просто да вземем страна?

 

Огнян Минчев

 

С какви аргументи българското правителство ще подкрепи Орбан срещу процедурата по чл. 7? Общите съображения, свързани със „суверенитета на Унгария“, които сподели вицепремиерът Каракачанов няма да свършат работа. При влизането в ЕС всяка държава доброволно се разделя с точно определени части и аспекти на своя суверенитет. ЕС – за разлика от НАТО, ООН и повечето други международни организации – предполага и изисква този отказ от суверенитет. За да подкрепи еднозначно Орбан, българското правителство следва да уточни кои аспекти от доклада за активиране на чл. 7 срещу Унгария не съответстват на поетите ангажименти от Будапеща за предоставяне на съюза на част от своя суверенитет. Възможно е част от обвиненията срещу Будапеща в доклада да подлежат на оспорване, доколкото политическите критерии за членство в ЕС могат да бъдат обект и на определена интерпретация. Трябва да се конкретизира за кои елементи на доклада става дума и каква е интерпретацията на българското правителство по тях.

 

Read more... 03-10-2018
България – на страната на Орбан или на страната на Брюксел?

 

Огнян Минчев

 

Независимо от това дали начело на българското правителство е Бойко Борисов или някой друг, българският национален интерес не предполага да заемем позиция категорично в полза на Орбан и новите консерватори на Европа, или в подкрепа на Макрон, Меркел и силите на либералното статукво в Европа. Българската позиция трябва да бъде балансирана и да обръща внимание на нюансите в развитието на този, все по-очевидно дългосрочен конфликт. България има общ интерес не само с Унгария, но и с другите централно и източноевропейски страни в нежеланието си да приеме големи групи от мигранти, третирани от големите европейски страни като бежанци. Преразпределението на мигрантите по квоти – каквото изискване имат лидерите на Германия, Франция и на ЕК – означава задължение за България да приеме на първо време 60 000 души, а след това да поема квота от новите мигрантски потоци, добрали се до европейска територия.

Read more... 02-10-2018